Защо… Отживелици?
януари 11, 2020
Механика на усещането
януари 15, 2020

Завръщане към същността

Звукът от винила е несравним. Аналоговата фотография създава най-хубавия образ. А четенето е най-приятно на хартия. Истини, които никой не може да оспори. Ще сте прави, ако кажете, че всъщност нищо от изброеното не е отживелица и едва ли някога ще бъде. Магазините за плочи и базарите по фестивалите не спират да се увеличават, а в интериора на всяко артистично барче има запазено място за поне един стар грамофон. Все повече хора отново посягат към лентовия апарат, докато компаниите пускат на пазара цифрови камери с аналогов вид само и само за да наподобят някогашния чар на фотографската техника. Печатари и ентусиасти въодушевено рекламират предимствата на хартията пред възприемането на съдържание онлайн, а на Запад малките независими издания преживяват истински ренесанс – в много европейски градове се появяват кафенета и специализирани клубове, които поставят списанията на централно място в своите концепции.

Още редица на пръв поглед излезли от употреба предмети заживяват втори, а ако не и трети живот в наши дни, сякаш, за да потвърдят максимата, че всичко ново е просто добре забравено старо. Или по-скоро, че нищо ново не измества задължително старото. Например пишещата машина – все още има хора, които си умират да тракат по нея, а немалко от големите имена в съвременната литература открито споделят, че я използват за вдъхновение. Да вземем и радиото, което сега се възражда във формата на подкаста и опровергава шегата, че е най-скъпата медия – вече не ти трябва кола, за да го слушаш, а можеш в избрано от теб време да пуснеш любимото си предаване навсякъде. Излиза, че всички тези привидно забравени вещи и занимания продължават да съществуват паралелно с нововъведенията във всяка област и по-важното е, че успяват да го правят без непременно да си пречат с тях. 

Защо наблюдаваме всичко това? Израз на неодобрение на новите технологии или възможност поне за миг да забавим динамичното си ежедневие? Какво получаваме, когато правим нещата по старомодния начин, и наистина ли той предлага най-доброто преживяване, или дължим заблудата си на непоправимата си носталгия и vintage еуфорията, която ни залива в рекламите.

Потърсихме отговорите на тези и други въпроси от наши приятели и познати, които имат какво да ни разкажат по темата. Надникнахме в техните ателиета, работилници и лаборатории, за да ви представим от първа ръка „отживелиците“, на които са се посветили, и за да си напомним, че животът има и друга страна, различна от тази в социалните мрежи. Оказва се, че освен всичко други екстри, тези „отживелици“ притежават и привлекателната способност да събират хората и да създават общности около себе си. И може би в това се крие разковничето –  те са завръщане към същността на нещата, а именно – към общуването помежду ни. 

Да чуеш всички инструменти

Иван Бозуков в Акустичното убежище Ⓒ Панайот Стефанов

„Колкото по-тежко е шасито, толкова по-малко вибрации има, които да нарушават качеството на звука“ – казва Иван Бозуков, докато премества 20-килограмов грамофон с масивна дървена кутия на тезгяха, измайсторен лично от самия него. Намираме се в работилница му за всичко, както сам я определя. Инструментите му са навсякъде, а по стените над тях висят плочи. На най-видно място обаче е закачен часовник на Whitesnake. Сред любимите му групи са още Pink Floyd и Dire Straits. Заедно с приятелите си слуша и джаз в специално пригоденото от тях „Акустично убежище“ – мястото на Италианската уличка, към чиято витрина неведнъж сме извръщали поглед. Причината са няколко от красивите грамофони, които Иван създава собственоръчно за себе си и компанията си.

Всичко започва преди пет-шест години, когато в работилницата се появява развален стар грамофон, който събеседникът ни се опитва да поправи. Увлечен от машината, меломанът в него по-късно решава да се пробва и да направи свой собствен. Признава, че в началото начинанието не му е изглеждало толкова сложно, колкото впоследствие разбира, че е. След много четене и работа обаче днес в света на грамофоните за него няма тайни – познава перфектно процеса и всички технически подробности около него, но споделя, че ученето все пак продължава. Всеки следващ е по-качествен от предишния. До момента произведените от Иван грамофони наброяват 15-20, като няколко от тях са отишли при ценители в чужбина.

„Аналоговият звук е много по-топъл. Чинелът не звучи като дрънчене, а чуваш целия оркестър сякаш е пред теб, чуваш всички инструменти дори когато възпроизвеждането е по-тихо. Тогава всъщност се чуват най-добре“, разказва той за влечението си. Според него е пълна заблуда твърдението, че винилът някога е бил отживелица: „Може би в момента в България манията към него расте, но навън никога не е спирала. Винилът отчете спад в продажбите за няколко години в целия свят, когато се появи първият компактдиск. Спомням си премиерата му на Пловдивския панаир през 1982-а. Един белгиец от Phillips излезе пред палатата и намокри един компакт диск в локвата, след което го забърса с кърпа и пусна да свири в CD плейъра. Хората се шашнаха и си казаха, че това е истината. Оказа се обаче, че цифровият запис не звучи толкова добре, той прави звука изкуствен. С други думи – компактдискът залъга хората, че е нещо качествено, но за кратко“.

Въпреки това Иван не отрича цифровата музика и безспорното ù предимство чрез платформи като YouTube и Spotify  да слушаш всичко и навсякъде по всяко време. За стойностното преживяване обаче го има Убежището, както шеговито го наричат със сина му и приятели. Преди две години наемат малко партерно помещение на ул. „11 август“ и с помощта на специалисти го обработват акустично, за да създадат идеалното място за слушане на музика в града. За съжаление, скоро ще трябва да го преместят на по-достъпно място, поради логистични затруднения след ремонта на „Отец Паисий“. Интересен обаче е случаят, когато наскоро в него влиза човек с желанието да му бъде изградена цялостна система от 80-те години. За него Иван се шегува, че е бил „цифровизиран“ отвсякъде: „Когато вече всичко беше готово, пуснахме няколко нови плочи и човекът направо се хвана за главата. Чудеше се как е могъл да слуша музика по другия начин досега. Разбра, че винилът е съвсем друга бира,“ разказва Иван.

И е вярно. След среща с него и компанията му човек може да се почувства наистина увреден от слушането на музика единствено по цифровия начин. Говорим си и си мисля за всички тонове в любимите си песни, на които никога не съм обърнал внимание, и вече нямам търпение да ги чуя отново, но този път както трябва. Сещам се къде.

Хубавите работи стават бавно

Илко Ранджев и Виктор Цонев в 7filmslab Ⓒ Plamen K

„Разполагаме с пълното бойно снаряжение, за да открием Музей на социалистическата фотография в Пловдив. От А до Я. Ако намерим тъмна стаичка, можем да я обзаведем като за снимка. Със старите увеличители и куфарчетата, с  дозите и т.н. Имаме дори и от онези къдрави ножчета, които подрязват снимката“, разказват Илко Ранджев и Виктор Цонев в лабораторията си за аналогова фотография. Двамата се запознават покрай покупко-продажбата на фотографска техника, но бързо откриват, че имат и много други сходни интереси. Водеща обаче си остава страстта им към фотографията и по-точно към снимането на лента. Преди година и половина решават, че вече е сложно да упражняват хобито си в домовете си и решават да го пренесат на следващото ниво. Наемат малко пространство, където събират всичко необходимо за проявяването, сканирането и копирането на филми, което кръщават 7 films lab. Определят го като място със социална цел, около което се зарибяват още хора и което днес се посещава редовно от 20-30 души, които се учат как сами да изваждат снимките си.

„Хората ги е имало винаги и винаги са снимали на лента, но не са се познавали помежду си и е било много по-хаотично. С помощта на интернет сега сме по-обединени“, казва Виктор, чиито портрети и улични фотографии в социалните мрежи са известни и под псевдонима Pink Tsonk. Заедно с Илко споделят, че в лабораторията са придобили още доста нови знания. Започнали са да разбират повече от химия, физика, математика и пропорции; обогатили са се и чисто софтуерно при работата си със скенера. Проявяват предимно черно-бели филми, но гордо заявяват, че днес могат да проявят почти всякакъв филм, включително и кинолента. „Когато понаучи тънкостите на процеса, човек започва да се интересува повече и това в крайна сметка оказва благоприятен ефект върху крайния му резултат като фотограф. Самото снимане се променя изначално в положителна посока“, разказва Илко за уроците, които дава аналоговата фотография.

Единодушни са, че все пак най-голямото ù предимство е това, че учи на търпение. И двамата са били много нетърпеливи преди, искали са всичко да се случва на момента. Случвало им се е да похарчат половината си филм за глупости, само и само за да го свършат и да видят първите фотографии. Признават, че им е било трудно и досадно да чакат в началото, а по-късно и да се занимават с техническата част, но с времето разбират, че хубавите работи наистина стават бавно. Особено що се отнася до някои фотографски жанрове. Така Илко и Виктор се научават да бързат бавно.

„Аналоговата фотография те учи да действаш методично и да не пропускаш стъпки в процесите. Което абсолютно важи и за живота“, отбелязват двамата приятели.

Като нещо, което ги учудва напоследък, изтъкват наблюдението си, че все по-малко хора искат да видят снимките си на хартия. Оказва се, че за повечето от любителите, които идват в лабораторията, фотографията приключва със сканирането и дигитализацията на кадъра, което е странно, предвид факта, че фотографията е направена, за да се гледа на хартия, напомня Илко. „Това са неща, които остават. Снимките са спомен, който лесно може да изчезне, ако го съхраняваш единствено в телефона си“, допълва той и споделя, че е извадил и подредил в албуми всичките си хубави снимки с приятели от последните години. За Виктор е важно и физическото усещане да държи фотографията в ръцете си: „В единия случай гледаш отразена светлина на практика, а в другия – светлина, която се излъчва от монитора или дисплея. Това, което до ден днешен се мъчи да направи цифровата фотографията, е да изглежда като аналоговата, затова и мислят тези филтри, кинаджийски ефекти и т.н.“. За Илко специфичният микроконтраст на филма няма как да се претвори: „Ти няма и как да го видиш, но окото и мозъкът ти го усещат. Виждаш го и казваш, че това е супер“.

Другият чар на копирането на хартия е че колкото и записки да си водиш, каквото и да правиш, накрая всяко копие е индивидуално само за себе си, т.е. винаги има минимална разлика във всяка бройка, която я прави уникат. Най-голямото густо за Илко и Виктор е моментът, когато изображението започне да се появява във ваничката с проявителя.

Според тях в момента има модна тенденция да се снима на лента, но това не е непременно лошо. Тийнейджърите вадят лентови камери отвсякъде, но в един момент повечето от тях се отказват, други се увличат  и както при всяко друго нещо, хората се отсяват. Така, както с времето са се отсели и хората, които посещават 7 films lab. Мястото, където освен възможността да проявиш, сканираш и копираш филма си, можеш да се срещнеш с други ценители и да усъвършенстваш фотографията си.

Те вече не са 7

Веселка Хаджиева и „ТЕ СА 6“ Ⓒ Панайот Стефанов

Срещата ни с „ТЕ СА 6“ не би могла да бъде по-случайна. Без да сме го търсили, попадаме на изданието в едно от ателиетата на художниците, които обитават старата сграда до Пешеходния мост на брега на Марица. В дъното на последния етаж децата на Веселка и Белчо Хаджиеви търчат по коридора, а ние се опитваме да се разминем с останалите посетители и да се ориентираме в суматохата. Измежду всичко останало, вниманието ни е привлечено от няколко книжки, които от едната си страна приличат на корици на списание. Отгръщаме произволно копие и виждаме материал, посветен на Уди Алън, и преводен текст за румънския художник Константин Бранкуши, следван от музикален поздрав чрез QR код, който води към YouTube, както и от няколко импровизирани реклами и скрийншотове на чатове от Messenger, които по-късно разбираме, че всъщност са части на интервю. Накрая има и страници за оцветяване. Разлистваме набързо останалите и не ни трябва повече, за да разберем, че в ръцете си държим зин!

Може би най-точното определение на това какво всъщност е зин е „некомерсиално издание“. Ключовите му характеристики включват още: малък тираж, алтернативно разпространение (най-често от ръка на ръка и чрез фотокопиране) и липсата на каквато и да е претенция за правила и професионализъм в направата му. Макар причините за възникването на зиновете в миналото да варират, днес те се издават предимно за удоволствие в малки общности от хора със сходни търсения в дадена сфера. За Веселка „ТЕ СА 6“ е преди всичко занимание, което я увлича. Под „зин“ тя разбира книжно тяло, създадено от автора, за да го изразява, а не за да отговаря на очакванията на аудиторията, или да запълва някаква търговска ниша. За нея „ТЕ СА 6“ е книжка, сама по себе си произведение на изкуството, и още един начин да общува с хора и да твори, а не да търси задължително финансова печалба. „Няма нищо лошо да не искаш да си на загуба и да си обезпечен за труда, който си вложил, но когато умисълът е „или печеля от това, или не го правя“ вече излизаме от сферата на изкуството“, смята Веселка.

Първият брой се появява през 2014-а, но едва тази година, благодарение на настояването на Димитър Шопов, изданието започва да излиза по-редовно. Към днешна дата „ТЕ СА 6“ има четири броя, които не спазват строга периодичност – новите книжки обичайно излизат, когато са готови. Тиражът им се състои от 10-15 копия, които Веселка печата сама и разпространява сред близкото си обкръжение. Оставя една книжка за свободно разглеждане и в кафенето на приятел в Капана, но търси възможности за пласиране и в други подобни заведения. На въпроса защо те са 6, а не повече или по-малко, отговаря, че „тепетата просто вече не са 7“. Сурова действителност, с която очевидно е време да се примирим. По този въпрос „ТЕ СА 6“ ни хваща за гърлото, но по страниците си пази спомена и за седмото изчезнало пловдивско тепе или по-точно за неговия призрак.

Защо обаче зинът непременно трябва да излиза на хартия на фона на всички възможности, които предлага интернет? „Хартията е материал, който ме вдъхновява. Свикнала съм с нея. Моето поколение разглеждаше хартиени детски книжки, рисуваше на хартиени листи, правеше от тях ракети и лодки, в училище пишехме на тетрадки и четяхме от учебници – пак от хартия“, разказва Веселка и допълва, че по-скоро би си създала навика ежегодно да засажда дървета, отколкото да се откаже от употребата ù. И предвид скромните тиражи на зина сме склонни да ù повярваме.

Що се отнася до бъдещето на списанията въобще, тя е на мнение, че и те като грамофонните плочи, дървените играчки, ръчноплетените пуловери и лентовата фотография с времето ще се превърнат в нещо много по-специално и ценно от това, което са сега. Според нея дигитализирането на големите вестници и списания е благоприятен фактор, тъй като се освобождава повече хартия и място в книжарниците за независимите нишови издания. Макар и да звучи като шега на първо четене, прогнозата на Веселка съвпада с медийните тенденции в световен план – хартията си отива, но единствено в ролята си на информационен носител, не и в плана на удоволствието и в свойството си да бъде символ за идентификация и спойка на приятелски и професионални кръгове. |32


Стани член на Клуб Нула32 през 2020-а!

  • Виж името си на следващата ни корица!
  • Използвай целогодишно 10 % отстъпка в гастро бар Multi Culti, ресторант thEATre и Пивоварница Каменица!
  • Гледай спектаклите на Драматичен театър – Пловдив на 50%!
  • Поръчай членската си карта тук!

Последвайте списание Нула32 в Instagram – @nula32magazine