Срещаме се с Теодор Ушев след пловдивската премиера на новия му филм φ 1.618. Тема на разговора ни обаче се оказва не толкова първият му скок в игралното кино, колкото по-голямата тема за процесите и рецепцията на съвременното българско изкуство. Разговор за кривото огледало на социалните мрежи, за душевното задръстване на публичността, за липсата на авторитети и за творческото съмнение.

φ 1.618 се радва на голям отзвук, появиха се много развълнувани мнения, в т.ч. и много полярни. Мнения не само за филма, но и за процесите около него. Да поговорим повече за тях. 

Всъщност, филмът е за процесите. Нямам време да следя отзивите. Понякога са добри, понякога са лоши. В социалните мрежи вече не влизам, но това, което ме вълнува много, е да се видя с хората. Социалните мрежи дават абсолютно изкривена представа за обществото. Те нямат нищо общо с поведението на хората в реалния живот. И аз го видях – хора, които изглеждат абсолютно непримирими, дори врагове, всъщност се оказват много симпатични, дори приятели. Имах интересен случай във Варна с жена, която беше дошла, готова да мрази филма. Когато той свърши, имаше дискусия час и половина, след която тя стана, усмихна се и ми пожела на добър час. Беше пречистващ процес. Това означава, че просто ние сме забравили да говорим, забравили сме да общуваме помежду си. Разделението ни е обзело до такава степен, че ние забравяме да общуваме. 

Защо дискусията за филма е така ожесточена?

Може би всичко това, което правя и казвам, предизвиква полярни реакции. Може би тази жена просто не е съгласна с моите виждания по много въпроси или просто е чувала лоши неща. За мен важното е, че се разделихме с усмивки. Имаше и друг човек, доста недоволен от филма, който накрая дойде на сцената и се снима с мен. Това е нещото, за което този филм е направен – да предизвиква дискусия, това е най-хубавото нещо, което може да му се случи и слава богу, че го има. Благодарен съм и прегръщам всички, които изказват мнението си, които критикуват, дори най-крайните. Единственото, което не ми харесва, е когато има обиди. Това излиза от рамките на добрия тон, това не е окей. 

Отвори се и сериозен разговор за критиката. Възможна ли е тя в социалните мрежи? 

Не, защото те са много поляризирани, доста ожесточени. Критиката е абсолютно невъзможна точно по тези причини. Веднага се разгарят крайни мнения. Критиката не е това. Критиката е създадена, за да направи мост между художника и зрителя. Винаги е било това. Може би има известно неразбиране на превода на думата critique в България – когато кажеш критика, тя винаги трябва да бъде отрицателна. Критиката е нещо друго – тя е опит да влезеш надълбоко в процесите, да анализираш, да извадиш на показ нещата, които ти смяташ за добри. Това е много стара тема. 

В момента работя по проект за Музея на изкуствата в Манхайм – по една картина на Гюстав Курбе, който е бил най-критикувания и осмиван художник някога. Те са му се подигравали. За никой друг художник няма толкова карикатури, колкото за Гюстав Кюрбе. Това винаги е било едно много интересно танго между художника и критиката. 

Същото е било и с Уорхол. Всеки албум на Led Zeppelin е бил обявяван за най-лошия музикален албум, правен някога. Джими Пейдж е откачал и е горял вестници. Специално аз как посрещам критиката – чета я, но не ѝ обръщам внимание, не я взимам насериозно и я прегръщам. Това няма как да доведе до корекции в начините, по които правя филмите си. За мен няма значение кой как ги възприема. Нито би направило корекции в пътя, по който съм поел, или да се разколебая как възприемам нещата си. Аз самия съм много критичен към себе си. Най-ожесточения критик на моите филми и произведения съм самият аз. 

Разликата с Курбе или Zeppelin може би е в скоростта на дебата, който днес отнема минути, за да ескалира във фейсбук, а това невинаги е позитив. 

Да, а тогава те са тлеели по-дълго време. 

Къде тогава е възможен смислен разговор за изкуство днес? 

Ние все по-малко говорим за изкуство, все по-малко говорим за качествата на едно произведение и анализираме какво се случва. Все повече говорим кой какъв е и защо е. В този смисъл, разговорът е ad hominem – прескача и сменя в съвсем друга посока. 

Но къде може да се случи разговор в дълбочина? 

Случи се вчера в клуб Fargo и в залата след прожекцията. Човек с човек – това е разговор. Дискусиите пред хората, дискусиите между авторите.

Казвате, че φ 1.618 се движи по ръба на добрия вкус. Кой трябва да е отговорен за възпитанието му? Често разказите на автора и критиката са различни.

Да се говори за отговорност е доста идеалистично. Никой не е отговорен и не е длъжен никому. Смятам, че добрият вкус е нещо, към което е добре да се придържаме. А когато го нарушаваме, да бъде с цел, с идея, с концепция и обяснение защо това, което гледаме, не е добър вкус. Т.е. прекрачването на рамката на добрия вкус трябва да бъде единствено в името на този добър вкус. 

Социалните мрежи скъсиха тотално дистанцията между публиката, артистите, критиката? Как се отразява това?

Рано е да преценим до какви колатерални загуби ще доведе това приближаване и тази война. 

Димитър Воев има известна мисъл за „вроденото чувство на дистанция“, която казва, че когато то бъде загубено, това води до душевно задръстване. 

Смятам, че е бил прав. От това, което се случва около мен, мисля, че е бил прав. Трябва да си пазим душевната дистанция, може би това е отговорът, може би това приближаване не е добро за артиста. Много е сложно. 

За да бъде добър, един артист трябва да има чувствителност, да развие по-голямо сърце, да се вълнува. А когато средата, в която се развива изкуството в България, е изключително враждебна, наситена с много злоба и завист, за да я преживееш трябва да облечеш скафандър и кожен носорог, което автоматично влиза в конфликт с чувствителността на артиста. Затова смятам, че в България не можем да отгледаме велики, наистина големи артисти. Двете неща не са съвместими – ти или си чувствителен, т.е. всичко това, което се случва, те убива бавно, или си носорог, който в един момент се продава за всичко и единственото, което го интересува, е това как оцелява, колко пари получава. Това е пътят на огромните компромиси, когато преставаш да бъдеш артист и ставаш занаятчия на повикване. Българските артисти в повечето случаи са с достойнството на фаянсаджия. Някой ме повика, някой ми плаща, аз го правя. Нямам скрупули, защото чувствителността ми е изчезнала напълно. 

Това само проблеми на българската публичност ли са? 

Тук са много видими. Не съм срещал такова нещо в Канада. Във Франция има наченки това да се случва, но не в в степента в България. Затова е толкова щадящо за мен да бъде в Канада. Критиките, които получих в медиите тук, в Канада са абсолютно невъзможни. В момента, в който критик напише такива думи за филм, броете 24 часа и той ще бъде уволнен от вестника. Заради арогантност и неуважително отношение. В мен се бори един двоен стандарт – свикнал съм на едни взаимоотношения в Канада, тотално различни от тези в България, и ми е много трудно да прескачам. Моят джетлаг е културен джетлаг между две тотално различни култури и начини на изразяване. 

Визирате конкретна рецензия? 

По принцип, появиха се доста. Аз съм обръгнал, затова се чувствам и толкова комфортно да получава критика, защото това е начин да комуникирам. Когато един човек мрази един филм или картина, означава, че произведенията е постигнало най-важната си цел – да провокира емоция. Дали плачете, или се смеете, или го ненавиждате, това е едно и също – случил се е диалог, реакция. 

Кога е редно да се оспорват авторитети?

Винаги. Авторитетите винаги трябва да се оспорват. 

Защото често в България се говори за криза на авторитетите. Какво означава това?

Виждам накъде ме водите. В България няма авторитети - в момента, в който той се появи, трябва да бъде смачкан и сринат автоматично. Това в повечето случаи е абсолютно съзнателен акт, постигнат чрез абсолютно контролирано нападение и сриване на тези хора. Особено, когато те приемат непопулярни позиции – нещо, в което вярват 20-30% от населението. Тогава най-лесно се срива един авторитет, тогава той спира да бъде авторитет и не може да има никакво влияние. 

Българското общество няма нужда от авторитети, то ги изяжда. Имах един скандален пост за будителите в България, който беше възприет на нож от т.нар. консервативните кръгове и моите любими привърженици на насилието и руския фашизъм. Въобще до идеята някой да бъде обявен за будител в България се е стигнало, защото в нихилизма и нищетата след Ньойския договор, не е имало авторитети, които да поведат народа към нещо позитивно. Трябвало е будителите да бъдат създадени сред тези, които вече ги няма между нас. От мъртвите. Българинът изгражда авторитетите си, избирайки мъртви хора. Тях не можеш да смачкаш или да сриташ в калта. Всичко останало пада под ножа, независимо какъв сте. Дори Христос да се появи, той ще бъде разпънат и смазан. И колкото по-кротки и хрисими сте, толкова по-ожесточени стават те. Много ме критикуват, че моето поведение е агресивно, но това е абсолютно обусловено от това, което съм видял от тези, които искат да сриват. Това е така от много отдавна – когато те видят слаб човек, който губи почва под краката си, те го сриват с ритници. Българинът обича властимащия, успелия, богатия – тогава той хрисимо и васално го славослави и сервилничи. В момента, в който този човек прояви слабост, се скача със злост върху него. 

Но хората, които идват на прожекциите, не са такива. 

Не са такива или не го показват. Като в криво огледало това се вижда най-вече в социалните мрежи – те изкривяват всичко, мултиплицират го и го правят да изглежда десеторно по-видимо, по-изродско, по-грозно. 

Съмнявате ли се в нещо в момента? 

Съмнявам се във всичко и постоянно. Не се съмнявам само, когато правя едно произведение, когато правя филм, когато рисувам. Тогава не се съмнявам никога. Съмнявам се, когато го завърша. Моментът между завършването на един филм и първата му прожекция е най-кошмарният за мен. Моментът на съмнението. Как ще бъде възприет, дали съм направил добър филм, дали ще докосна, дали ще стигна до някого. Тогава се съмнявам.  

Фотография: © Нула32