„За Златю Бояджиев ли питате?  Него всички го знаят – и деца, и възрастни, и бездомните кучета…“

Почти всеки разказ за живота на Златю Бояджиев, дори да е препълнен с биографични факти, започва есеистично. Авторите някак неволно попадат в художественото. Като че ли погледнат от разстоянието на годините, животът на големия художник изглежда все по-привлекателен за охудожествяване. Прилича на история за герой, в когото има нещо невероятно, непосилно за обикновените хора, извънмерна дарба не просто да се рисува и твори, а да се усеща светът, да се разбират неговите настройки, да се съзерцават кротко скритите смисли, да се опитомява болката. Златю-Бояджиевият животопис e разказ за енергията на твореца, която превръща мечтите в история, трудностите във възможности и изстисква с преклонение пред неговото съвършенство обозримия свят до най-чисто изкуство. Разказ, който все още, ако спрем за малко, ще усетим как ходи по Главната със статив под рамо.

Но как да се разкаже един живот, който „говори“ на друг език, извън този на думите? Роден в Брезово, учил, работил, започнал една картина, завършил друга, направил изложби тук и там, оженил се, обичал, родили му се деца, живял. После инсултът, рисуването с лявата ръка, безпомощността, волята, надмогването. После другото… Изобщо пълен ли е досегът с художника Златю Бояджиев, ако просто проследим един вълнуващ житейски път, ако покажем няколко картини и се опитаме да говорим за тях? Може би не съвсем. И е прав Енчо Пиронков, когато казва, че „да говориш за художник като Златю Бояджиев е неудобно, защото е голяма личност, а за големите не се говори – тяхното изкуство е достатъчно силно, за да обясни всичко“. Затова и хората, които се гмуркат в Златю, търсят неговата същност малко встрани от сухата биография в дати на един творец – изложби, награди, картини. Сякаш истинската среща със Златю Бояджиев се случва на няколко нива и само едно от тях са неговите произведения. В детството, семейството, селското ежедневие, първото осъзнаване на необходимостта от изкуство, първите учудвания, първите мащабни представи на селото-свят, походката, погледа, кратките възклицания, прегръдките, достойнството, неказаното. И разбира се – неразбираемата свръхсила, с която ръката посяга към четката, попила боята и мечтите, и тъгите, и миналото.

Едни от най-непоклатимите сюжети Златю натрупва несъзнателно в себе си още през детството. Родното Брезово с цялата магия на селския бит, с тайнствата на традициите, очарованията на празниците, но и с тежестта и грижата на делниците оставя може би най-важния отпечатък в Златювия светоглед. Още от ранните си години Златю Бояджиев среща този свят на светло взаимодействие между земя, хора, животни, природа и през призмата на детската чистота през целия си творчески път ще продължава да рисува „виденията“ и спомените за брезовските хора, за семейството, за тяхната изначална хармония, но и неизбежен конфликт със света. Опита и знанията, които художникът предстои да добие, ще дадат форма на неосъзнатите впечатления, на застиналите, но сякаш живи, мигове:  „Златю Бояджиев е развил рядкото умение да „спира света“, или по-точно, добил е способността да „вижда“ с други очи. Богопомазан или овластен да преминава като през отворена врата от живота към илюзията, а в копнежа си за вселенско общуване да прекрачва и отвъд смъртта. Улавя незабравими мигове, други пропадат, светът не спира, върви през годините. Времето не отминава, завърта се в кръг като през годишните времена…“ – разкрива изследователят на живота и творчеството на Златю – Димитър Пампулов. В подобен контекст за произведенията на Златю мисли и Светлин Русев: „Погледът гледа някъде далеч, отвъд зрението – там, където съжителстват в едно апокалиптични видения с труда на хората и плодовете на земята, там, където фантастичното препуска върху реалността, овчарите са видени като пророци, историята като ежедневие, ежедневието – като легенда“. Константин Константинов трудно удържа възхитата си след софийската изложба на Златю през 1968-а и възкликва: „съдбата благослови тая земя с ново богатство, родено като отделен свят, подобен на природата“. 

Другото безгранично море от вдъхновение Златю Бояджиев среща, разбира се, в Пловдив. Освен хилядолетната енергия от време в подножието на Трихълмието Златю се запознава с някои от творческите си спътници и верни приятели. Всичко започва в ателието на Крафти, където след завършването на престижната Търговска гимназия, Златю изписва реклами в компанията на Давид Перец, Данаил Дечев, Асен Дочев. Атмосферата на 20-те в Пловдив е истински подарък за първите стъпки в изкуството на младия Златю, а срещата му с Васил Бараков през 1925-а ще даде началото на едно от най-важните приятелства в българското изобразително изкуство. Бояджиев, Бараков и Перец Цанко Лавренов по-късно ще нарече „Бараците“, които тогава все още са просто колеги в ателието по фирмопис на Гео Мирчев, откъдето много скоро творческият импулс ще се пренесе из градските салони. Още през 1926-а не закъснява и първата им публична изява – изложба на младите самодейци. Това, заради което знаем, че Пловдив е град на художници, се усеща и в атмосферата на ателието, където се събират Бараците, Нягул Станчев, Ангел Коларов, Цанко Лавренов. Курсове, творчески вечери, разговори, прия-
телство и един и същ младежки порив са първите стъпки в дългите пътища на големите художници.

Развоят на събитията и все по-яркото разкриване на света на изобразителното изкуство пред още младите художници неизбежно ги отвежда в Художествената академия в София. Столицата никога не замества Пловдив, но дава на Златю необходимата школовка, за да изразява световете, които вече носи в себе си. В София Перец, Златю и Бараков живеят студентския живот на артиста – в общата квартира, в недоимък, но с онази наивна младежка устременост, граничеща с безсмъртие и всевъзможност. Препитават се с писане на табели, с поръчки за боядисване, а с част от парите ще се сдобият с планинска екипировка, която ще им е нужна в следващите години. Родопите ще се превърнат в един от вечните сюжети, които „Бараците“ съзерцават и рисуват. Сред пластовете възвишения и измежду старите родопски къщи Златю, Перец и Бараков събират порива си за творческо с мистиката на планината. А няколко години по-късно, заедно с колегата си от гимназията в Кършияка – Владимир Рилски, Златю броди из роженските ливади в търсене на истинското приятелство и творческо вдъхновение. Заедно двамата учители правят и две изложби в Пловдив – през 36-а – и 38-а година. „Спояване на човешкото с пейзажното в едно неделимо и повествователно цяло“ и „вътрешна склонност на художника към елегичното в българския пейзаж“ са думите на писателя Вичо Иванов за творчеството съответно на Рилски и Бояджиев.

През това време Златю е извършил и друг важен житейски акт – жени се за Цветана Апостолова от Асеновград, а фронтона на църквата „Св. Георги“, където се венчаят, по-късно е изрисуван именно от Златю. През 33-а година се ражда синът им – Георги, a шест години по-късно и момиче – Радка. „Преданата половинка не му сочи пътя към щастието, но му помага да го открие в кариерата и в семейството“ – описва отношенията им Димитър Пампулов. На този фон през 30-те години на ХХ век Златю Бояджиев започва своето активно участие в изложби в страната. Картините му се купуват, има и редовни клиенти. Много от градските първенци – търговци, фабриканти, изтъкнати колекционери с удоволствие прибавят и негови платна в колекцията си. Различни, но все по-високи стъпала в творческата му стълбица са емблемата и афиша на Пловдивския панаир от 34-а година, цикъла картини от миньорския живот, участието на Венецианското биенале, работата в Националния археологически музей, българо-румънската изложба, стенописите на църкви, пътуванията му до Италия, Париж, Москва, досега с образците, изложбите зад граница. От другата страна са редицата награди и ордени, които съпътстват хода на живота му – заслужил художник, Димитровската награда, герой на социалистическия труд, които макар днес да звучат някак кухо, са незаобиколим факт за мащаба на творческо присъствие, което Златю Бояджиев бележи и преди и след 9-и септември, 1944 г. Въпреки някои несъгласия на фалшивата соцестетика в изкуството, произведенията на Златю Бояджиев преливат от такава вътрешна енергия и органическо познание за света, че и най-човеконенавистната форма на управление би била безсилна да ги отрече. Може би умишлено в този текст имена и думи за конкретни произведения на Златю отсъстват. Взаимодействието с тях, а и с всяко визуално изкуство, е прекалено субективен жест, пред който възможностите на нашите страници понякога бледнеят.

Едно събитие в живота на Златю Бояджиев обаче със своя трагизъм става като че ли най-разпознаваемият момент от неговата биография. През 1951-а получава инсулт, дясната ръка на големия художник е парализирана, говорът му е отнет. За много хора това би било равнозначно на край, но волята на Златю е извънмерна. Опитната ръка не посяга вече към четката, думите замлъкват, но тогава съзнанието и спомените взимат връх и моделират дори по-съвършена сетивност към света, която много скоро ще се трансформира в жизнена и творческа енергия. Миналото оживява зад очите на Златю, завръща се по-цветно и сякаш по-истинско от действителност. Първите опити за връщане към картините са плахи – скици и рисунки. Необходимо е време да опитоми лявата ръка, но щом страстта и радостта от живота са по-силни, то времето неизбежно идва. Малко по малко рисунките се превръщат в картини. В тях няма мрак, няма самосъжаление, няма трагедия. Има светлина, толкова ярка, толкова различна и нова, мащабна. Състоянието му отключва изцяло нова творческа нагласа, нова необходимост от търсене на подходящите техники, цял свят —вълшебно-апокалиптичен извира от като че ли възроденото съзнание. Свят, който подчинява физическия недъг, перспективите, композициите, ритъма. Само четири години след инсулта Златю открива първата си изложба след инцидента, а на нея се виждат: „Мама“, „Портрет на Вазов – разходка, „Портрет на Ботев“, „Жътва“, „Път“… Всичките съзерцания и прозрения на света се отразяват в родното Брезово, хилядолетния Пловдив, хората, семейството, детството. Улица „Рогош“, №28 ще се превърне в емблематично за Пловдив място. Домът и ателието на Златю Бояджиев са винаги отворени за всички, а работата там започва от ранни зори, а от всеки възможен ъгъл дебне платно. Чрез трагедията си, художникът преминава в неподозирани селения на собствените си възможности.

След голямата си изложба в София през 1968-а година Христо Стефанов пише: „Издигнат над нещата, презреял отдавна въжетата на духа си, той само рисува. Той не общува с нас, не, той ни приобщава към своя свят с лека и свободна ръка, просто и естествено…“. Да се говори за Златю Бояджиев просто като присъствие в българската и световната живопис, едва ли би било достатъчно. Народния дух, българската енергия и мистиката на родното пространство по непреводим начин се оглеждат в общочовешкото. „Златю вкарва безумието в българската живопис“ – заключава Димитър Аврамов. Затова и неговите произведения не губят и частица от духовната си стойност, независимо от обществено-политическите промени, от културните епохи, от дигиталния свят. Те винаги ще напомнят на човека за човешкото, за голямата тайна, за усмихващата се трагедия, за вълшебството да живееш на тази земя.

Като си спомня за Златю, Атанас Кръстев, признава: „Когато си отиде от този свят, сякаш едно от пловдивските тепета изчезна“. |32

Заглавно изображение: Златю Бояджиев, „Автопортрет и портрет на жената на художника“ (Диптих), 1941 г., м.б. на пл., Постоянна експозиция „Златю Бояджиев“